Хоремаг

20.08.2004

Любов

Публикувано в: Искрено и лично

Каква е за вас идеалната любов? Окриляваща и всеизпълваща съзнанието, възбуждаща и неповторима или просто осъществима. Днес се породи една дискусия и искам да чуя повече мнения така че ако имате желание да пишете и позиция която искате да споделите, моля споделете.

Коментари

  1. ShadowM Айде и тук се почва.... ;)

    Коментар от ShadowM — 20.08.2004 @ 13:19

  2. Admire LOVE IS JUST A FOUR LETTER WORD Seems like only yesterday I left my mind behind Down in the Gypsy Cafe With a friend of a friend of mine She sat with a baby heavy on her knee Yet spoke of life most free from slavery With eyes that showed no trace of misery A phrase in connection first with she I heard That love is just a four-letter word Outside a rambling store-front window Cats meowed to the break of day Me, I kept my mouth shut, too To you I had no words to say My experience was limited and underfed You were talking while I hid To the one who was the father of your kid You probably didn't think I did, but I heard You say that love is just a four-letter word I said goodbye unnoticed Pushed towards things in my own games Drifting in and out of lifetimes Unmentionable by name Searching for my double, looking for Complete evaporation to the core Though I tried and failed at finding any door I must have thought that there was nothing more Absurd than that love is just a four-letter word Though I never knew just what you meant When you were speaking to your man I can only think in terms of me And now I understand After waking enough times to think I see The Holy Kiss that's supposed to last eternity Blow up in smoke, its destiny Falls on strangers, travels free Yes, I know now, traps are only set by me And I do not really need to be Assured that love is just a four-letter word

    Коментар от Admire — 20.08.2004 @ 14:26

  3. Pooh 8-O

    Коментар от Pooh — 20.08.2004 @ 14:27

  4. йоана ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също - изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво - винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка. - Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич. И така ден след ден. В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то - не понасяше чуждото страдание. - Човече - извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, - тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич. - Колко си наивно! - възкликна човекът. - Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни. - Да, може би си прав - каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. - Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също. - В дълбоко заблуждение си - строго каза човекът. - Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов. Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа. - Когато съм неуверено и объркано - започна отново то, - ... - Това обяснява всичко - прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. - Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител. - ... тогава запявам - продължи птичето, което не разбра думите на човека. - Нима можеш да правиш нещо? - Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. - Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен? Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя. И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея - също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото. Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини. Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря. В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи. - Ти си единственото същество, достойно за моята любов - успя да промълви той. - Наистина ли? - със съмнение в гласа запита птичето. Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога. - От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти. Щастлива усмивка озари лицето на човека. - Но аз имам дом! - възкликна птичето. - И нямам врагове! - Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне - нетърпеливо каза човекът. - А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега. - Да, да - обади се птичето, колкото да каже нещо. Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон. - Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината - и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. - Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас. - Да, да - каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон. - А сега ела, за да те заведа у дома - и човекът протегна ръце. Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава. - Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво - с много чувство в гласа продължи той. - Не вярвай на думи! - каза вятърът и потегли отново на път. - Не отивай! - зашепнаха листата на дървото. - Ще ни липсваш! - чуха се гласове отвсякъде. - Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света - добави човекът. - О! - възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди. “Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” - помисли си то. Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека. - Ето ме! - изчурулика. Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си. Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки. - Браво, браво! - пляскаше с ръце и се смееше. - Ти си най-умелият пилот в света. Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше. Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше - просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му. - Е, нищо - казваше му той в такива случаи. - Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук. И го галеше и целуваше нежно. Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше. - Виж, миличко - каза му един ден, - ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш. Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани. - Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин. Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратятя си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си. - Ела с мен - прошепна му. - Бягай, бягай! - подканиха го листата на дърветата. - Спасявай се! - настойчиво зашепнаха всички наоколо. Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни. - Чирик, чирик! - изтръгна се от него и то се понесе нагоре. Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме. - Върни се! Върни се! - извика човекът. - Не мога да живея без теб! В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно. От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила. - Болно ли си? - тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена. Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна. - Миличко - обърна се човекът към него, облян в сълзи, - кажи ми какво да сторя за теб? Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка? - Само не умирай! - възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. - Ще потърсим помощ. Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце. Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце: - Моля ви, помогнете! - Как, как!? - развълнуваха се те. - Спасете моето птиче! - шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръ-щаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им. - Направете нещо! - призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му. - Какво, какво!? - питаха се те. Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората. Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи. Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо. - Помогнете! - помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори. - Всичко е наред - примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха. Но никой на земята не ги чу. Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше. - Моето птиче - прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. - Живо е! Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка. - Живо е! - каза си с облекчение, благодарност и смирение. - Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново. Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му - ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги. Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина.

    Коментар от йоана — 20.08.2004 @ 15:59

  5. AquilaX Много хубава приказка. Особено голямо впечатление ми направи В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина направих паралел с Дон Хуан на Карлос Кастанеда който казва че хората са същества от светлина откъснали се от същността си.

    Коментар от AquilaX — 20.08.2004 @ 18:02

comments powered by Disqus

Top Site CounterPowered by Jekyll