Беше една от онези дъждовни съботи. Точно онези, които те карат да си останеш вкъщи и да се наслаждаваш на усещането че те има, теб и любимите ти хора. Но Пешко беше много малък за такива мисли. Той си стоеше и си се наслаждаваше. Ей така, на насладата като цяло. Пусна си радио и застана до прозореца да погледа падащите капки. Беше доволен от себе си. Последните няколко седмици, с помощта на Администратора, беше научил много нови и интересни неща и вече не се чувствше като „удавник“ пред клавиатурата. По радиото зазвуча песен. Хареса му. За да бъдем честни, дори много му хареса. Реши, че трябва да я има, обезателно и на всяка цена, колкото се може по-скоро. Беше чул от приятелите си, че в Интернет може да се намери всичко, от филми, през музика, та до картинки, които му бяха забранили да гледа.

Изкачи бързо стълбите и позвъни на вратата на Администратора. Отвътре се чуха думи, които не е прилично да споменаваме тук, затова ще е използваме „бибип“ вместо тях:

– Бибип, бибип, бибип дяволите бибип, бибип толкова рано!?!

Чу се шум от провлачване на чехли по пода, бравата прощрака и едно недоспало лице се показа из дълбините на мрачното антре. Пешко се сепна, но бързо се окопити и изкиха едно бодро:

– Здрасти!!! (с три удивителни за повече звучност).

– Колко е часът по бибип?!? И защо по бибип говоря с бибипкане?

– Ами вече е около девет и половина.

– Толкова рано?

– Буден съм от три часа – промълви Пешко с надежда и за да подсили патоса, погледна с най-жалния поглед на който беше способен.

– Ох, добре влез – изпъшка Администратора и Пешко чевръсто се шмугна в апартамента.

– Влез в хола и ме изчакай докато си направя малко кафе.

Пешко седна на дивана и зачака. Мина една минута. Минаха две. Мина цяла вечност…

След пет минути Администраторът се появи с димяща чаша и видимо по-доволен вид. Седна на фотьойла, протегна се и каза спокойно:

– Кажи какво те тревожи в тази ранна утрин?

Пешко чакаше точно този въпрос:

– Чух една песен по радиото и много искам да я имам. Чувал съм, че в Интернет може да се намери всичко и затова реших да те питам, дали можеш да ми я намериш.

Администраторът се поглади по наболата брада, отпи глътка кафе и попита:

– Пешко, какво работи баща ти?

– Ами хлебар е.

– И ходи на работа всеки ден?

– Да разбира се, без почивните дни.

– И получава заплата?

– Да и всяка вечер мрънка на масата, колко в ниска. Но каква връзкаима това с моята песен?

– Има, сега ще разбереш. Хората, които са създали твоята песен също ходят на работа всеки ден, но те не произвеждат хляб, като баща ти, а изкуство. И тяхната заплата се определя от това, колко от това изкуство успеят да продадат. Техните права се защитават от закон наречен „Закон за авторското право“, и той гласи, че никой няма право да използва труда им без тяхното съгласие. Точно както никой няма право да влиза в хлебарницата на баща ти и да взима хляб без неговото съгласие.

– Значи единствения начин да слушам музиката, която искам е да си я купя? Но това не е честно. Аз искам само една песен от диска, не всички. Другите може дори и да не ги чуя. Така покрай едно нещо, което харесвам, трябва да платя за още десет, които не харесвам.

– За такива като теб също е помислено. Има страници в Интернет, които предлагат закупуването само на избраните от теб песни. Дори в Амстердам видях магазини, от които можеш да си купиш само песните, които искаш.

– И какво излиза, че всичко е с пари?! Тате никога няма да се съгласи да ми даде пари за някой от тези „джангъри“, както той ги нарича.

– Тук идва най-хубавата част. Има хора, които създават изкуство за удоволствие, и целта им е, то да стигне до повече хора и трудът им да бъде оценен и от тези, които не могат да си позволят да харчат пари за него.

– Но не губят ли така авторското си право?

– Точно обратното. Когато творбата стигне до повече хора, това гарантира, че всички ще са наясно кой е авторът. За правата на тези хора се грижи основно така наречения Creative Commons лиценз. Той има няколко разновидности и творецът сам избира колко и какви права да даде на публиката си. Една от разновидностите дава всички правото да използват творбата в свои произвдения. Така тя може да се развива отвъд вижданията на прекия и автор и да се усъвършенства.

– Това не е ли безплатно използване на чужд труд?

– Ние правим това постоянно. Математиката, астрономията, литературата и почти цялото човешко знание се дължи на факта, че хората са споделяли и по този начин развивали идеите си. Всеки допринася за развитието дори когато само използва идеите и ги развива на база на опита си. Практически всичко, което учиш в училище, е резултат от труда на милиони хора, дарили труда си на обществото. Представи си, какъв щеше да е света, ако се налагаше всеки да измисля всичко от самото начало.

– Невъзможен! Но така някой може да изкара пари от чуждия труд.

– Да. Но хората винаги имат възможността да изберат безплатния вариант или да го променят така че да стигне нивото на платения. А ако това те притеснява, можеш да избереш разновидност на лиценза, която забранява използването на произведението за комерсиални цели.

– Всичко това звучи чудесно. Но защо няма безплатни филми и безплатна музика? Нима ти си измислил това и не си го споделил с другите?

– Ха ха ха. Не не съм го измислил аз, нито е вярно, че нама такива произведения. Просто те не са толкова известни.

– Но защо? Нали щом са безплатни, всеки може да ги използва а и идеята е повече хора да ги използват.

– Защото не са рекламирани. Зад комерсиалните проекти стоят огромни корпорации, които са грижат за популяризацията и продажбите. За тази „услуга“ те взимат своят дял от печалбата и той често е доста по-голям от този на автора.

– Значи, когато си купувам музика от магазина, аз плащам на хора, които не са свършили никаква работа?

– Не е така. Щом си си купил музиката, значи те са си свършили работата. При това добре, защото именно това е тяхната работа, да те накарат да купуваш. Но ти винаги има правото да избереш, дали да купиш нещо, което да използваш само ти и нямаш право да променяш, или да вземеш свободния вариант, който можеш да споделяш и развиваш.

– Значи единствения начин да получа песента си е да я купя?

– Всичко друго би било кражба. Ти избираш, дали да станеш престъпник или да предпочетеш свободен вариант и да насърчиш автора му.

– Но от какво живеят авторите, след като никой не заплаща труда им?

– Когато една идея е добра, винаги се намират хора, които да я подкрепят. Дори ако не финансово, то с труд или свободно време. Дори това да кажеш на приятелите си за нея е помощ.

– Така, както ти каза на мен?

– Да. Та искаш ли още твоята песен?

– Ами искам я. Но не толкова, че да стана крадец заради нея. Ще отида да си купя диска. А ти имаш ли от тази беплатна музика? Искам да я чуя. Може и да ми хареса.

– Разбира се.

Навън продължаваше да вали. Пешко стоеше до прозореца, слушаше един от дисковете на Администратора и си представяше как похапва безплатни торти в сладкарницата. Невъзможно! Но нищо не пречи да си помечтае малко.